Историческите извори сочат, че: Шопите са потомци на печенеги

Днес вече знае, че по-високо от Витоша има, но още се съмнява във въртенето на земята

Както отбелязва Антон Страшимиров, шопите са най-обособената етническа група у нас. Тези уникални българи не могат да бъдат сбъркани с мизийците, тракийците или македонците. Шопът има своя философия, устояла превратностите на времето. Днес вече знае, че по-високо от Витоша има, но още се съмнява във въртенето на земята.

Защо?

Защото от племената, оставили следи по нашите земи, шопските предци много малко са се претопили. Народната етимология вади корена на името от "сопи". Всъщност в него е вградено печенежкото племе Чомпи. То е част от номадски съюз в Централна Азия, който в края на ІХ век се установява в Северното Причерноморие. Тук са съюзници на българите срещу маджарите, заедно ги изтласкват в границите на сегашна Унгария.

Като всички варвари, печенегите са непостоянни. Сражават се на наша страна, но подкрепят и Византия. Наемници са на киевските руснаци и селджукските турци. В крайна сметка са разгромени от ромеите и разселени из Балканите със статут на "войнишко население".

На нашата етнографска карта има Голям и Малък Шоплук. Големият е с много широка територия, преминава в Северна Македония и Сърбия. Малкият е наричан още Същински шоплук. Неговата сърцевина са селата около София, в която обаче почти няма потомци на печенегите. Столицата е населена с пришълци от всички краища на отечеството.

Бояна, Драгалевци и Симеоново са типични шопски твърдини. По време на игото там отказват да говорят турски език. Който иска да се разбере с нас, да научи български, инатят се белодрешковците. Шопските поселища са единствените, в които поробителят е принуден да срича езика на Кирил и Методий.

"Шопите са войнствени", пише Антон Страшимиров. Тези корави мъже влизат в редиците на Първа пехотна софийска дивизия. Наричана Желязната или Шопската, тя се сражава във войните за национално обединение. През 1916 г. е принудена да се изправи срещу руски части, нахлули в Добруджа. Един офицер пита дали ще се бият с някогашните освободители. Шопите изпъват снага:

– Я, оти да не се биеме? Що тражи русино туа? Я одил ли съм у Русия?

Заможният загарец ходи с ботуши, в които обикновено носи нож; с него той мушка съседа си или вола и кравата му

Но какъв самохвалко е македонецът и как е той необюздан в бой! Южанин: дайте му да се бие по гърдите, да декламира и да се жертва

Шопи

От всички български групи най-обособени са шопите. Шопът живее неспретно, кажете, нечисто: около къщата му обикновено няма градина – свинете са всичко разровили. Облеклото му е бяло, с тесни беневреци, а кожухът му, нерядко с вълната навън, е лъснал от кир.

Шопът попийнува – това най-добре знаят велешани: те от незапомнено време харчат своите люти ракии в Шоплука. Като изключение от всички други български групи, в Западна България има села алкохолици (пияници по бащи и деди). Но рядко пият и жените, наопаки, шопкините в двете Пасарели (между Самоков и София) със сопи разбиха кръчмите и поискаха от Народното събрание да ги закрие…

Въпреки тези качества шопът не прави изключение от общобългарската народна черта: той обича земята, ламти да я владее, негова да си е, свое да работи, господар да няма. За шопа, както за всеки българин, е срам и поразия да изгуби своето и да тръгне по "чужди врати". Такова злополучие е особено тежко за шопа още и затова, че селянин ли се е намерил той, мъчно става гражданин; най-многото, което постига, е да стане в селото си бакалин – за по голяма търговия сякаш не е роден и гурбетчийство не знае (освен радомирските шопи, които са добри бозаджии и конкурират гегите).

Шопът има особена слабост към женската си половина и вечно воюва с нея – за него като че ли няма нищо по-омразно от жена. На вола си ли ще се разсърди, детето си ли ще смъмри или кучето си ще нахока, шопът вика: "Ах, ти жено!" А около Враца ще добави: "Ах, ти жено врачанска!"

Макар тъй суров, шопът не е съвсем непоетичен – наопаки, той е преход от хладнокръвния мизиец към сантименталния македонец. Шопските песни са унили, но народните им игри са кръшни и еротиката им е понякога детски нежна. Често хороводните им песни имат припевки към либе, трогателно чисти.

До неотдавна софиянци ходеха в Бояна (два часа път, в полите на Витоша), да разговарят със стар шоп, който на младини еднаж бил ходил в София, но от тогава вече не беше слизал там: гледал човекът през 30 години как расте пред очите му нов грамаден град и пак не се наканил да прескочи, да го види… Шоп!

Мизийци

Мизиецът е скромен, чистоплътен и смислен земеделец и занаятчия. Той е хладнокръвен, философ, нелюбвеобилен, почти спартански строг в живота си. Предприемчив е, но няма гъвкав спекулативен дух, затова в търговията е не смел (освен в чертата Габрово, Дряново, Търново, Свищов).

Жената в Мизия е на разумна почит: излъстванята са голяма рядкост (освен по градинарите в Търновско, които заемат чужди нрави); те възмущават познати и непознати и винаги свършват със законен брак. Мъжът в мизийските села не продава и спица от колело без да допита жена си.

Мизиецът е сметлив (дори "боткаджия") и сухо себичен: рядко се застъпва за съседа си. Той дълбокомислено казва: "Брат брата не храни, но тежко му който го няма". Тук само брат за брата може да се застъпи.

Мизиецът много държи за приличие и нравственост и обича да сатиризира, макар и да не е твърде духовит (все пак повече от другите български групи). Той осмя даже Средногорското въстание: "Пустите клисурци станали московци, а панагюрци – донски казаци…" Габровската чета излезе ялова: черкезите я разбиха още в първия ден, та че заловиха жив и самия й войвода Дюстабанов. Мизиецът почувства срама: "Габровска работа", каза и приказката му се понесе по всички български земи.

Може би само у мизийците личат следи от бита и характера на волжките татари. Тук има съзнателно приравняване със съседа, което отива до азиатска покорност пред махленското мнение. От там е, може би, образцовата почти турска спретнатост и чистота у мизийците: те не ходят в черква, ако нямат празнична премяна; непременно си мият ръцете преди и след ядене и в къщата си имат колкото се може по-скрито място за там, където и царят ходи пеш…

Мизиецът не е много приказлив и си подбира думите – говори отсечено и малко троснато; песента му е тежка, но разлята, а не сух речитатив, като у тракиеца от бреговете на Марица.

Тракийци

Тракийците са смес от мизийци и рупци. Те са прекарали големи патила. От честите войни в средните векове долината на Марица и част от долината на Тунджа са били съвсем обезлюдени. После пустите, но плодородни брегове на тези реки са били заграбени от беговете и превърнати на чифлици. Работници за тези чифлици са били докарани из планините от север и юг. Тия работници са заселвали ратайски селца, плодили се и с време са закупили работната земя, мерите и горите.

Заможният загарец ходи с ботуши, в които обикновено носи нож; с него той мушка съседа си или вола и кравата му; ако пък това не го задоволи, подпалва му снопите, корени му лозето, даже му гори къщата. В Тракия дълго не ставаха избори без човешки жертви. Тук живеят ония бурни хора, от които предимно ние вербуваме нашите "запорожци" – конницата си…

Загарците, произлезли от ратаи и роби, са досущ непоетични. Песните им са речетативни припеви, които се свършват с тъжни извивки, като нарежданията на плакалки. Но затова пък първите ни писатели и поети идат от преливането на тракийците в мзийци – от Сремската долина, най-дивия кът от българските земи.

Простите и голи старопланински колибари се видяха богаташи, настаниха се в градовете и почнаха да се големеят – можете си представи колко им е прилягало. От тук почва засмяната дебелащина на бай Ганя, неговото натурничество и безочливостта му: забогатял човекът отневиделица, турчинът му гони чест, гъркът му шапка снема, че дори сам халифът на правоверните го допуща до своя скут и го въздига в княжески сан… Как да не се скъса пердето от очите му? И само тъй се обяснява, че Алеко Константинов, дошъл от Свищов, трябваше да намери бай Ганя в Казанлък…

Дунавът е културтрегерът на северните българи, както Егея – на южните: от Дунава и от Егея (Солун–Охрид) идат първите просветени българи, надникват към Стара планина, виждат там запършилия ръкави бай Ганю, който раздрусва турската държава, та му се изсмиват, а после го разбират и му се кланят до земя…

Македонци

Въобще македонските българи винаги и значително са застъпвани във всичките отправления на българския политически и културен живот. Поезия, журналистика, книжевност, учителство, професури, политика, финанси и търговия – във всичко групата македонски българи е добре отсрамена в живота на нацията.

Македонецът не е религиозно затворен и оформен като евреина, не е лукаво флегматичен и подложен като арменеца и досущ няма рафинитета на гърка. Наопаки, той е неспокоен, по-скоро се нахвърля, отколкото да е разсъдливо предприемчив. Положителното е, че нашият южанин ловко имитира някакъв въображаем спекулант, без да постига въплъщение, защото той е фантаст и обикновено твърде субективен, даже лиричен.

Не е ли вярно, че македонците са най-поетичната от българските групи? Никъде българската песен не открива такава игрива фантазия, романтична пластика и платонична лирика, както в Македония. Поровете се в сборника на братя Миладинови, който е пробудната песен на националното ни възраждане! В никоя друга от българските групи средният човек не е тъй любвеобилен, както в Македония – полюбопитствайте как задвардарецът (даже суровият дебрянин!) милва децата си и вслушайте се в неговите гальовни думи, окачествявания и обръщения.

Но какъв самохвалко е македонецът и как е той необюздан в бой! Южанин: дайте му да се бие по гърдите, да декламира и да се жертва. В няколко пункта от Македония (Прилеп, Ресен, Охрид) хората се мислят за гении. И сляпо вярват, че те са солта на българизма: всички други за тях са "шопи"…

(Със съкращения.)