Българска Етнография

Николай Колев

 

II. НАЧАЛО И РАЗВИТИЕ НА БЪЛГАРСКАТА ЕТНОГРАФИЯ

 

1. Начало и развитие на българската етнография до 1878 г.

2. Българската етнография от Освобождението до 1944 г.

3. Българската етнография след 1944 г.

 

 

1. НАЧАЛО И РАЗВИТИЕ НА БЪЛГАРСКАТА ЕТНОГРАФИЯ ДО 1878 г.

 

Системният интерес към културата на българския народ датира от началото на XIX в. и първоначално е насочен към българското устно народнопоетично творчество. Този период е означаван като патриотичен, тъй като записите на песни, приказки, пословици и поговорки целят да повдигнат духа на българския народ, неговото самосъзнание, целят да му покажат, че и той е имал свои царства, своя история, своя култура (Шишманов, 1966, 10 и сл.).

 

Въпреки че има исторически сведения за старинността на нашия фолклор, за твърде ранното му съществуване, в средновековна България не е проявен интерес към българското народно творчество. Представителите на официалната литература и християнската църква имат отрицателно отношение към това творчество, като го наричат «бесовско», «дяволско», «поганско». Те виждат в него прояви на езически мироглед, несъвместим с християнството, и го подлагат на преследване наред с еретическите учения и апокрифната книжнина и затова няма записи на фолклорни произведения през средновековието.

 

Едва през първата половина на XIX в. се появяват записи на народни песни. Това са първите плахи стъпки, изразяващи се главно в записване и обнародване на народни произведения. Липсват тълкувания и теоретични наблюдения и обобщения с изключение на някои оценки, направени от чужденци. Тези първи стъпки в българската фолклористика и етнография са направени от чуждестранни учени поради липсата на подготвени кадри в България по това време (Колев, 1933, 17—30).

 

Интересът към българския народ в етнографско и фолклорно отношение датира от времето, когато той започва организирана борба за опазване на своята национална и културна самобитност. Първата искра в тази борба е запалена от П. Хилендарски с «История славяноболгарская» (1762). Паисий си поставя патриотични цели — да пробуди националното самосъзнание у съвременниците си.

 

По това време влиянието на немските романтици Хердер и братя Грим прониква и в България, като оказва своето влияние върху наченките на проучването на българската народна култура. Посредник в това приобщаване към идеите на Запад и главен инициатор на фолклорните издирвания в България се явява украинецът Юрий

 

38

 

 

Ив. Венелин. Неговите предходници Вук Ст. Караджич, Д. Тирол и Сима Милутинович нямат заслугите му към българската етнография, затова делото им минава без отзвук в страната.

 

Вук Ст. Караджич пръв популяризира български народни песни в чужбина. Той записва не само сръбски, но и български народни песни. Във втората част на своята «Народна српска песнарница», издадена през 1815 г., той обнародва и една песен «бургаска» от Разлог. По-късно в своя «Додаток к Санкт-Петербургским речникцима сви у езика и наречија сособитим огледима булгарског езика», излязъл през 1822 г., той обнародва още 27 български песни.

 

Голяма роля за българската фолклористика и етнографии в този първи период изиграват руските учени и по-специално Юрий Ив. Венелин и Виктор Григорович (Колев, 1983, 17—30).

 

Особен интерес представлява делото на украинския учен Юрий Венелин (1802—1839). През 1824 г. той се установява в Кишинев, където се запознава с живота на българските преселници в Бесарабия. Установява, че науката нищо не знае за българите, и се заема да събере сведения за езика, историята и културата им. В Москва през 1829 г. излиза трудът му «Древные и нынешние болгаре», в който той сравнява българската и руската култура, възвишава качествата и миналото на българите като класически славянски народ.

 

За да се запознае непосредствено с живота на българите, Венелин предприема през 1830 г. пътуване из българските земи, но успява да посети само Добруджа, откъдето събира около 50 народни песни и историко-етнографски материали. През 1835 г. издава книгата «О характере народных песен у славян задунайских», където пише за народното творчество на сърби и българи.

 

Тези две книги намират широк отзвук сред тогавашната българска интелигенция и изиграват важна роля за повдигане на нейното национално самочувствие. Показателен за това е примерът с Васил Априлов, който започва да търси връзка с автора на книгата. Особено важно за българската етнография е писмото на Венелин от 17. IX. 1837 г. до Априлов. В него ученият описва пътуванията си в България през 1830 г. и се обръща с молба и съвет към българите да започнат като гърците и сърбите да събират песни, исторически и етнографски материали, чрез които ще запознаят чужденците със своето минало и ще ги заинтригуват за своята зла участ.

 

В писмото на Ю. Венелин е написана и една програма за фолклорни и етнографски проучвания, която се състои от пет точки: 1) да се събират народни песни; 2) да се събират народни носии, предимно женски с техните названия; 3) да се събират разните обреди, съчетани с годишните празници (календарни празници, Н. К.); 4) да се събират разните обреди в различните възрасти на човешкия живот (Данчев — Калоянов, 1975, 9 и сл.).

 

Това е първата програма за етнографски проучвания. В. Априлов я препраща до видни български възрожденци и просветители —

 

39

 

 

Г. Т. Пешаков, Н. Рилски, Р. Попович, Захари Икономов Круша и др., които я разпращат до други и така се поставя началото на организирана събирателска дейност. Това писмо стига и до Г. С. Раковски, който по-късно прави една по-разширена програма за етнографски изследвания в книгата си «Показалец. . .».

 

Дейността на Ю. Венелин има романтична основа. Идеализацията на миналото, на народното творчество, сравняването на българските народни песни с произведенията на Омир «Илиада» и «Одисея» преследват една цел — да повдигнат духа, самочувствието на българите и особено на българската интелигенция. Идеите му се посрещат с въодушевление. Те събуждат патриотизма, родолюбието на много българи, подтикват много български учители към събирателска дейност.

 

За българската етнография голямо значение имат и другите трудове на Ю. Венелин. През 1839 г. той издава съчинението си «О зародише новой болгарской литературы». На България е посветена и последната му книга «Критические исследования об истории болгар».

 

Дейността на Ю. Венелин поставя началото на организирана събиране на теренни материали. Към народното творчество се създава значителен интерес. Плеяда учители и възрожденски дейци, като Ив. Богоров, Н. Геров, П. Р. Славейков, Г. С. Раковски, Н. Катранов, З. Княжески и др., се отдават на събирателска дейност.

 

За засилването на този интерес допринася дейността на друг руски учен, проф. Виктор Григорович (1815—1876), преподавател в Казанския и др. университети в Русия. Подбуден от своите интереси към делото на братята Кирил и Методий, той предприема през 1844—1847 г. голямо пътуване по южнославянските земи.

 

Научната командировка на В. Григорович е много солидно подготвена. Преди своето пътуване той се запознавал с трудовете, в които има важни топографски, статистически и отчасти етнографски сведения за българските земи. Григорович съставя и започва осъществяването на една значително широка за времето си програма за издирване на стари ръкописи, сведения за диалектите и съдбата на славянския език.

 

Пътуването на В. Григорович продължава близо 11 месеца и е съпроводено с много трудности и пречки, създадени от турската власт, с много недоверие и боязън от страна на българското население. В резултат на всичко това той не може да добие вярна представа за богатството на българската фолклорна традиция, чийто носител са били скептично настроените към неговата мисия трудови хора от градове и села.

 

При продължителното си престояване в Европейска Турция В. Григорович посещава много градове и проучва населението, неговите етнически, политически и културни стремежи. Тези свои наблюдения той публикува в книгата си «Очерк путешествия по Европейской Турции», издадена през 1848 г.

 

Виктор Григорович има пряко отношение към българската на-

 

40

 

 

родна песен. Той отнася със себе си около 200 песни. Една от тях е записана от майката на братя Миладинови. Чрез разговорите с Д. Миладинов и личния си пример на теренен изследовател Виктор Григорович става и първият подбудител на Д. Миладинов да записва народни песни.

 

П. Р. Славейков (1827—1895) е виден български поет, учител, журналист и общественик, който проявява изключителна любов към фолклора. Още от ранни младини той започва да събира пословици и поговорки, а по-късно и народни песни. През 1858 г. Славейков вече е във връзка с Г. С. Раковски и събира материали по зададени от него 34 въпроса (вероятно от готвения от Раковски «Показалец. . .»).

 

През 1890 г. и 1897 г. са издадени съответно т. I и т. II на «Български народни притчи или пословици и характерни думи», съдържащи 18 000 пословици.

 

Разбиранията на П. Р. Славейков за нуждите на българската етнография, статиите му върху шопите и рупците, наблюденията му върху нестинарските игри и т. н. го очертават като един от първите наши етнографи. Като фолклорист има правилно виждане за стойността на народното творчество като езиков материал, и като исторически отражения и художествени постижения.

 

Найден Геров също записва много народни песни, пословици и поговорки. Прави описание и на годишни обичаи и поверия, но само една част от тях успява да види бял свят в неговия «Речник на блъгарский язык», излязъл през периода 1895—1901 година.

 

Между плеядата дейци на нашето Възраждане видно място заема Г. С. Раковски (1821—1867) както по широтата на своите интереси, така и по страстната си любов към отечеството. В своите научни дирения Раковски отделя особено внимание на фолклора и етнографията. Той е най-яркият и краен представител на романтично-патриотичното течение в нашата етнография и фолклористика, който търси научна опора в теоретико-методологическите позиции на-митологическата школа (Тодоров, 1980, 113 и сл.). В романтично-патриотичната насоченост на научните теории се откриват влиянието и възгледите както на Ю. Венелин и В. Караджич, така също и на Я. Грим, М. Мюлер, Фр. Шлегел и др. В своите научни интепретации при разкриване смисъла и значението на конкретните факти и явления от народната култура Раковски често пъти стига до крайност, до произволни, несъстоятелни тълкувания и изводи.

 

Своите възгледи и доказателства относно етногенезиса на българския народ и характера на народната му култура Раковски излага обстойно в основните си трудове «Ключ българското языка» (1858), «Показалец или ръководство, как да ся изисквътъ и издирятъ най-стари черти нашего бытия, языка, народопоколения, стараго ни правления, славнаго ни прошествия и прч» (1859), «Българска старина» (1865) и др.

 

В своите изследвания Раковски си поставя голямата цел да докаже необикновено дълбоката старинност и самобитност на българ-

 

41

 

 

ския народ, на неговия език, бит и култура и прякото им древноиндийско потекло.

 

Раковски смесва в Показалеца задачите на историка, етнографа, фолклориста и филолога. Това може да се обясни с желанието му да обгърне целокупното минало на народа ни, за да бъде възстановена културата на старите българи.

 

Приносът на Г. С. Раковски за развитието на българската етнография е явен. Показалецът се явява първото и най-пълно, всестранно етнографско ръководство за събирателска дейност. Етнографските материали и наблюдения на Раковски и днес не са загубили своята стойност на ценен извор за състоянието на народната култура и бит през XIX в.

 

Теориите и хипотезите на Г. С. Раковски трябва да се оценяват съобразно нивото на познанията и науката по времето, когато авторът е писал своя труд. Те са закономерен етап от развитието на българската етнография през XIX в.

 

Братя Димитър (1810—1862) и Константин (1830—1862) Миладинови, учители, ратуват за българската църква, за българско училище. Насърчавани от епископ Йосиф Щросмайер, виден хърватски културен деятел, основател на Югославската академия в Загреб, те събират народни песни и описват народни обичаи от Македония, Софийско и Панагюрско. През 1861 г. излиза сборник «Български народни песни, собрани от Братия Миладиновци Димитрия и Константина и издадени от Канстантина».

 

Друг виден представител на българската етнография и фолклористика в тая епоха е Л. Каравелов (1837—1879). Върху фолклорните интереси на Каравелов повлиява силно престоят му в Русия през периода 1857—1867 г. Тук той попада под влиянието на митологическата школа в лицето на И. Буслаев и А. И. Афанасиев (Арнаудов, 1968, 206 и сл.). Върху неговото оформяне като обучен вече събирач на фолклор влияние имат Белински, Херцен, Чернишевски и Добролюбов. Каравелов се запознава и с фолклористите революционери демократи Ив. Прижов и А. А. Котляровски.

 

От руските фолклористи Л. Каравелов се научава да се отнася критично към събрания теренен материал. Отпечатаните от него пословици, народен календар и народни приказки са образцово записани и добре пояснени — без фантазии и рисковани хопотези. Каравелов смята, че етнографът трябва да бъде внимателен и да предава само видяното или почерпаното от «неопровержими източници». Според него «собирателят не трябва да бъде нито патриот, нито поет», за да не се допускат увлечения по безпочвени хипотези (както Г. С. Раковски) или фалшификации (както при Ст. Веркович).

 

Л. Каравелов е издал сборника «Памятники народното бьгга болгар» (1861), съдържащ пословици и поговорки, народен дневник със сравнителни съпоставки на славянски обичаи и с народни песни по реда на годишните празници, народни български имена, легенди и приказки. Сборникът «Болгарския народныя песни» (1905) съдържа народни песни от Тракия. Много събрани от Каравелов

 

42

 

 

песни намират място в редактираните от него вестници «Свобода», «Независимост», «Знание». В своите «Записки за България и за българите» той с голяма любов разказва за своите пътувания из България между 1850 и 1857 г. Разказите му представляват смес от пътепис, автобиография, фолклор и етнография.

 

Стефан Веркович (1827—1894) е босненски археолог, дълги години живял в Македония, ориентирал се правилно за българския национален характер на македонското славянско население. Със своите етнографски и фолклористични трудове допринесъл твърде много за националното и културното издигане на македонските българи. Освен със сборниците «Народне песме македонских бугара» (1860), «Топографическо-этнографический очерк Македонии» (1889) той е известен и със сборниците «Веда Словена. Български народни песни от предисторическа и предхристиянска доба» (1874) и «Веда Словена. Обредни песни от язическо време. Упазени со устно предание при македонско-родопските българо-помаци» (1881). Последните два сборника от народни песни привлекли вниманието на много известни слависти по това време, които след обстоен преглед на езика и съдържанието на тези песни стигат до извода, че това може да бъде само литературен фалшификат, но не и автентични фолклорни материали от езическо време. Оказва се наистина, че се касае за една мистификация на учителя Иван Попилиев Икономов, наречен Гологанов, който сам съчинявал песните, използувайки своите познания в областта на митологията.

 

Покрай тези възрожденци, допринесли много за развитието на българската етнография и фолклористика, трябва да бъде споменат и В. Чолаков, събирач на фолклорни материали. Той издава през 1872 г. «Българский народен сборник». Огюст Дозон, френски консул в Пловдив, издал през 1875 г. сборник с български народни песни в оригинал и във френски превод, което допринася за запознаването на чуждия свят с българското народно творчество.

 

Петър В. Оджаков (1834—1906) сътрудничи на Раковски и Чолаков с материали за сборниците им. Основните му приноси са в областта на народното обичайно право. Резултат от изследователската му дейност са «Обичайното наследствено право» (1875) и част първа от незавършения му крупен принос «История на българското право» (Тодоров, 1980, 131).

 

Кузман Шапкарев (1834—1909) е един от най-добрите познавачи на българите в Македония. Той си поставя за задача да изучи фолклора на своя роден край. От 1855 до 1885 г. успява да събере повече от 1250 песни и 200 приказки, 2000 редки думи, множество обичаи, вярвания и пословици.

 

Марин Дринов (1838—1906) получава образованието си в Русия и е професор в Харковския университет. Той взема отношение и към етнографските и фолклорните проучвания в България. Като един от основателите на Българското книжовно дружество (бъдещата Българската академия на науките) той има големи заслуги и за издаването на неговия печатен орган «Периодично списание».

 

43

 

 

През 1870 г. публикува в това списание студията «За новобългарското азбуке», в която разяснява необходимостта фолклорът да бъде записван така вярно и точно, както се съхранява у народа. За образец той записва песни и приказки и ги обнародва в същото списание.

 

Плод на етнографските му интереси са: «Български народни песни» (1867), «Несколько словь об языке», «О народных песнях дебърских славян» (1887), «Медно (бакърено) гумно, меден ток в словенските и гръцките умотворения» (1900), «Нови паметници за историята на българите и техните съседи» (1870), «Хуни ли сме» (1872), «Начало на Самуиловата държава» (1874—76), «Южните славяни и Византия през X век» (1876), (Романска, 1959).

 

Между чужденците, които през този период се запознават по-отблизо с България и българската култура и оставят обилен материал за нейното проучване в културно и етнографско отношение, видно място вземат Каниц и К. Иречек.

 

Феликс Каниц (1829—1904), унгарец по произход, стъпил на българската земя за пръв път през 1860 г., пътува из нея в продължение на около 20 години, всестранно опознава географските условия, бита и културата на народа и старините в днешна Северна България, Добруджа и Стара планина с долините по двата ѝ склона, част от територията на Южна България (Сливенско и част от Южното Черноморие до гр. Несебър). Плод на неговите пътувания, съчетани с основното запознаване с цялата литература по история, етнография, археология и география на нашите земи, известна дотогава, е основният му труд в три тома «Дунавска България и Балканът», публикуван през 1875—1879 г., преиздаден през 1879—1880 г., като второто издание от 1882 г. е преведено на френски език.

 

Феликс Каниц се изявява като художник, чиято точност стига до документалност при изобразяването на обектите, спрели вниманито му. Различните екипи и рисунки на оръдия на труда, на предмети отбита, на архитектурата, интериори, на занаятчийска дейност са наистина енциклопедични и имат голяма научна и познавателна стойност.

 

Сред българските възрожденци допринесли за развитието на етнографската наука у нас трябва да бъде споменат и Цани Гинчев. Известен е като писател, като редактор на сп. «Труд», като страстен събирач на етнографски и фолклорни материали, привърженик на тракийската теория за произхода на българския народ. Голяма научна стойност имат студиите му «Материали по народната медицина» (1890) и «Няколко думи за историята на нашето градинарство» (1887).

 

 

2. БЪЛГАРСКАТА ЕТНОГРАФИЯ ОТ ОСВОБОЖДЕНИЕТО ДО 1944 Г.

 

След Освобождението събирането и изучаването на народното творчество става предмет на системна и организирана дейност и се съсредотечава в няколко важни института: Книжовното дружество,

 

44

 

 

прераснало по-късно в Българската академия на науките, Министерство на народната просвета и Софийския университет.

 

При новите условия фолклорът престава да играе пряка патриотично-обществена роля и фолклористиката и етнографията се превръщат в отделни науки, които си поставят три основни задачи: 1) събиране и издаване на народното поетично творчество; 2) научно изследване на събраното народно творчество; 3) популяризиране на народното творчество. Погледите на много учени се обръщат вече и към материалната култура на българския народ.

 

През 1892 г. на Първото българско изложение в Пловдив са показани и предмети от бита и културата на българина. Експонатите от това изложение обогатяват етнографската сбирка към Народната библиотека. През 1906 г. етнографският отдел на Народната библиотека се обособява в Народен етнографски музей. През 1921 г. започват да излизат «Известия на Народния етнографски музей», като до 1943 г. излизат 14 тома.

 

В поредицата етнографи и фолклористи, които работят през този период, трябва да бъдат отбелязани имената на известните български учени Иван Шишманов, Димитър Матов, Любомир Милетич, Михаил Арнаудов, Стоян Романски, Антон Стоилов, Димитър Маринов, Стефан Л. Костов, Атанас Илиев, Стойко Шишков, Стефан Бобчев, Васил Стоин, Христо Вакарелски, Петър Динеков, Цветана Романска и др.

 

Ив. Д. Шишманов (1862—1928) учи във Виена, специализира в Йена, Женева, Лайпциг. Получава широки и задълбочени познания в областта на литературата и етнографията. И като преподавател в университета, и като министър на просветата, атака също и като пръв и дългогодишен редактор на «Сборник за народни умотворения, наука и книжнина» той допринася много за развитието на българската наука. Ив. Шишманов работи еднакво добре в областта на литературата и литературната история, фолклористиката и етнографията.

 

През 1889 г. излиза програмната му статия «Значението и задачите на нашата етнография» в т. 1 на СбНУНК. Тук той нарича предшествуващия период «патриотически» и очертава пътя, който предстои на етнографията, наричайки го «филологически», като отделя главно внимание на фолклора в тясна връзка с обичаите и обредите. Пет години по-късно той разширява предмета на етнографията, като включва материалната и икономическата страна на народния живот, обичайното право, обръща внимание на етнографите върху народа като етнически тип, говори за ползата от проучването на контактите с другите народи.

 

Ив. Д. Шишманов отдава предпочитание на миграционната и дифузионистичната концепция, но е привърженик и на сравнително-историческия метод. Така през 1913 г. той пише, че всяко историческо развитие е обусловено от изменението на икономическите и обществените условия, че с възникването на нови класови интереси по необходимост възникват и морални норми, нови художествени

 

45

 

 

начала. По всяка вероятност тези мисли са се появили у Шишманов под влияние на идеите на марксизма.

 

През 1896—1898 г. Шишманов издава студията си «Песента за мъртвия брат в поезията на балканските народи», която е образец на едно сравнителноисторическо проучване на народната песен.

 

В областта на фолклора и историята трябва да се споменат трудовете му: «Значението и заслугите на братя Миладинови» (1912 г.), «Тракийската теория на Цани Гинчев» (1895), «Априловият сборник народни песни» (1919), «Принос към българската народна етимология» (1893), «Кузман Шапкарев и Марин Дринов» (1925), «Към терминологията на българските народни песни» (1933), «Три пътувания през България в посока на Римския военен път от Белград за Цариград» (1891).

 

За да се обобщят заслугите на Ив. Д. Шишманов към българската наука, трябва да се спомене и непосредственото му ръководство за израстването на такива талантливи учени като Ст. Младенов, Ст. Романски, М. Арнаудов и др.

 

Един от основоположниците на младата българска народоука след Освобождението е Димитър Матов (1864—1896). Получил солидно образование в Харков, където изпитва благотворното научно влияние на М. Дринов и А. Потебня, специализирал по-късно във Виена и Лайпциг, Д. Матов чете лекции по славянска етнография във Висшето училище, съредактор е на Шишманов в издаването на СбНУ (т. IX—XIII).

 

В своя кратък живот Матов се изявява като високоерудиран и надарен учен. Основните му интереси са в областта на сравнителното езикознание и фолклористиката, но в разработването на проблемите засяга важни аспекти от духовната култура и етническото-развитие на българския народ.

 

В труда си «Гръцко-български студии» Матов убедително доказва влиянието на славянските езици върху гръцкия, разкрива културно-битовите контакти между двата народа.

 

В своите фолклорни изследвания и разработването на етнографски проблеми той разработва главно баладни мотиви — баладите за слънчева женитба, за невярната съпруга. С определен етнографски характер са и двете му студии «Нави» и «Велзевуловото коло и навите». Проследявайки сведенията за демонологичните същества от рода на самодивите — нави, върху материали от Македония, българските и руските апокрифи, Матев стига до убедителни и аргументирани изводи относно тяхната същност и произход.

 

В изследванията на Матов се чувствува влиянието на миграционната школа, макар че има черти и на стихиен материализъм.

 

Ф. К. Волков, украински етнограф, е направил значителен принос в проучването на сватбените обичаи и обреди на славянските народи: «Сватбарските обреди на славянските народи» — СбНУ, III (1890), 137—179; IV (1891), 194—231; V (1891), 205—233; VIII (1892), 216—257; XI (1894), 272—511.

 

М. П. Драгоманов (1841—1895) е виден украински учен, който

 

46

 

 

има големи заслуги за развитието на Софийския университет и специално на българската фолклористика и етнография.

 

По препоръка и настояване на Шишманов М. П. Драгоманов е поканен за професор в Софийското висше училище — бъдещия университет. Той става същински учител на своите слушатели, които насочва към изучаването на родното минало. Драгоманов насочил вниманието си главно към славянските епически и религиозни легенди, проследява техния произход и разпространение, разкрива взаимните славянски влияния. Той изхожда от позицията на миграционната школа, която през този период господствува в руската и западноевропейската фолклористика.

 

В СбНУ Драгоманов помества пет обширни изследвания: «Славянските сказания за пожертвуване собствено дете», «Славянските сказания за рождението на Константина Великий», «Славянските преправки към Едиповата история», «Забележки върху славянските религиозни и етически легенди», «Славянските варианти на една евангелска легенда». Драгоманов търси изворите на легендите не само в устни приказки и предания, но и в книжовни произведения; особено често се спира на апокрифите, които са оказали силно влияние върху народния мироглед.

 

Димитър Маринов (1848—1940) е работил както в областта на материалната, така и в областта на духовната народна култура. Бил е първият директор на Народния етнографски музей. Заслугите му към българската етнография се определят от огромните му събирателски приноси, публикувани в известната поредица от етнографски книги, известни като сп. «Жива старина» (кн. I. IV, 1891—1894; кн. VI, 1907). Две от книгите му (V—VII) излизат в СбНУ под заглавия «Градиво за веществената култура на Западна България» (кн. XVIII, 1901) и «Народна вяра и религиозни народни обичаи» (кн. XXVIII, 1914).

 

Събраният от Д. Маринов етнографски материал е предимно от Северозападна България, а тематично обхваща всестранно материалната, духовната и социално-нормативната култура: календарни, семейни, стопански празници и обичаи, вярвания, семейно-родови отношения, обичайно гражданско и наказателно право и почти всички дялове на материалната култура. Тези материали не са загубили и днес своята стойност като изворов материал, поради което и бяха преиздадени (Маркова, 1980, с. 138).

 

Атанас Т. Илиев (1852—1927) е един от първите помощници на Ив. Д. Шишманов в редактирането на СбНУ, където печата и своите изследвания: «Българските предания за исполини, наречени елини, жидове и латини» (1890—1891), «Растителното царство в народната поезия, обичаите и поверията на българите» (1892—1893), «Растенията от българско фолклорно гледище» (1919), «Природата в българските народни песни и приказки» (1872). Всички негови трудове се отличават с изчерпателно познаване на литературата, с историко-литературен поглед върху проблемите и с етимологично изясняване на термините.

 

47

 

 

Константин Иречек (1854—1918) защитава дисертация на тема «История на българите» през 1876 г. в Прага. Впоследствие става доцент в Пражкия университет.

 

В началото на 80-те години на XIX в. по настояване на Марин Дринов и К. Стоилов Иречек е поканен от българското правителство да вземе участие в организирането на образователното дело в свободна България. Той развива и активна научноизследователска дейност, предприемайки продължителни пътувания из цялата страна. Многостранните му интереси на историк, археолог, етнограф, географ и филолог определят и широкия диапазон на неговите наблюдения и проучвания (Тодоров, 1980, 143).

 

Плод на неговите проучвания и конкретни наблюдения са трудовете му: «Княжество България», книга, която се състои от две части: ч. I «Българска държава» (1899) и ч. II «Пътувания по България» (1899). Тези два труда и особено първият от тях — пътеписният, съдържат богат етнографски материал и до днес са първостепенен извор за българската етнография.

 

К. Иречек прави опит да определи общия психически тип на българина в сравнение с другите южноевропейски народи, очертава живота на българската задруга, излага брачното право и сватбените обичаи, говори за народната медицина, погребалните обичаи, селските сборове, седенките и хората, разглежда народните музикални инструменти, прави преглед на местните предания и легенди, на демонологичните същества и т. н.

 

К. Иречек посвещава някои свои статии на чисто етнодемографски въпроси. Значим е приносът му в проучването на старите пътеписни сведения за България.

 

Л. Нидерле е чешки учен, който издава фундаменталния труд «Славянски старини», в който се съдържат много етнографски сведения за славяните, в това число и за българите, от IX до XX в. Част от културния дял излиза и на руски език — «Быт и культура древних славян» (1924). Голямо значение за славянската етнография има и цялостният преглед върху славянските народи, направен в книгата му «Обозрение современного славянства» (1909).

 

Васил Кънчов (1862—1902) като учител и инспектор в българските училища в Солун и Сяр има възможност да събере много етнографски и демографски материали за историческия развой, за бита, културата и демографията на българите, особено в западните и южните български краища. Особено ценна е книгата му «Македония. Етнография и статистика» (1900). Автор е на историко-етнографски изследвания за градовете Казанлък, Карлово, Скопие, Велес и Враца. Негово дело е и първата статия за преселвания на българи в Мала Азия (1899).

 

Любомир Милетич (1863—1937) е известен със своите значителни приноси в областта на етнографията и българския език. Неговите изследвания са поставени на сравнително-балканска основа: «Стари пътувания през Гърция» (1891), «На гости у банатските българи» (1896), «Старото българско население в Североизточна България»

 

48

 

 

(1902), «Нашите павликяни» (1903), «Нови документи за павлкяните» (1905), «Най-нови изследвания по етнография на гагаузите (1906), «Светец», «Слава» и др.

 

Йордан Иванов (1872—1947) първоначално се ориентира към изучаването на следите на древната славянска митология у южните славяни («Култът на Перуна у южните славяни», 1904). По-късно отделя голямо внимание на проучването на българското население в Македония и неговата народна култура («Северна Македония» (1906), «Българите в Македония» (1915), «Български старини из Македония» (1908). Негово дело са книгите «Богомилски книги и легенди» (1925) и «Български народни песни» (1959).

 

Стефан Бобчев (1853—1940) е професор по българско и обичайно право. Чрез широко анкетиране събира много материали, от които издава четиритомния «Сборник на български юридически обичаи» (1896— 1915). Негово дело са и «Българско обичайно съдебно право», «Нашето народно право в юридическите ни пословици», «Агарлък (прид) и произхождение на прикята» (1903), «Българската челядна задруга» (1907) и др.

 

Иван Евст. Гешов (1849—1924) е автор на «Задругата в Западна България» (1887), «Нашите градинарски дружества» (1888), «Овчарите в Котленско и жетварите от Търновско» (1890), «Задружно владение и работене в България» (1889).

 

Стою Шишков (1865—1937) е познавач и събирач на етнографски материали от Родопската област. Записаните от него песни, приказки, пословици са ценен принос в съкровищницата на българското фолклорно богатство. Работи и в областта на материалната култура — «Обработване на домашните ръчни платове в Родопите», «Материали за веществената култура из Средните Родопи». Голямо значение за българската етнография са редактираните от него «Славееви гори», «Родопски напредък» и «Родопски старини», списания, в които преобладават етнографски материали.

 

В изследванията си Ст. Шишков е отделил специално внимание на българите с мохамеданска вяра, за които е събрал много етнографски и езикови материали. Като резултат от цялостната му етнографска дейност е и опитът да бъде уреден Областен етнографски музей в Пловдив (Маринов—Кафелова, 1978).

 

Към родоповедите преди 1944 г. трябва да бъдат отнесени също така и Васил Дечов, автор на «Среднородопското овчарство» (СбНУ, XIX, 1903), «Миналото на Чепеларе» (ч. I, 1928, ч. II, 1936), «Спомени от Бяло море» (1938) и др., както и Хр. Попконстантинов, автор на историко-етнографски статии и пътни записки за Родопско и на монография за Чепино и Бабяк (1890, 1893).

 

Михаил Арнаудов (1878—1978) е един от крупните представители на българската хуманитаристична наука, който е работил в областта на българската фолклористика, литературознание и етнография. След завършване на висшето си образование той специализира в Лайпциг, Париж, Берлин и Лондон. Като дългогодишен професор в Софийския университет чете лекции и по български фолклор.

 

49

 

 

М. Арнаудов отделя в своите широки научни интереси значително място на духовната култура на българския народ. Според него етнографията и фолклора са две страни на народознанието, разностранно изучаващи народа като племенен и духовен тип. Духовната култура според М. Арнаудов е предмет на изучаване от фолклористиката, а не от етнографията, тъй като фолклорът е неотделим от обредите и обичаите, от вярванията и мирогледа на народа.

 

М. Арнаудов признава въздействието на позитивизма върху своя мироглед. Той споделя идеите на дифузионистите, но изпитва влияние и на психологическата школа, без да стига до крайностите на тези направления. Възприема идеите на еволюционизма.

 

М. Арнаудов смята, че корените на повечето от обичаите на българите трябва да се търсят в културата на антична Гърция и Рим. Освен това той продължава и усъвършенствува в своите изследвания сравнителноисторическия метод, използуван от Ив. Д. Шишманов.

 

По-важни етнографски и фолклорни трудове на Арнаудов са: «Български народни приказки — опит за класификация» (1905), «Български празнични обичаи» (1918), «Нови сведения за нестинарите» (1917), «Кукери и русалии» (1920), «Вградена невяста» (1920), «Студии върху българските обреди и легенди» (1924), «Северна Добруджа — етнографски наблюдения и народни песни» (1923), «Студии върху българските сватбени обреди» (1931). Най-значимите му изследвания в областта на българския фолклор са събрани в «Очерки по българския фолклор», където са поместени над 30 етнографско-фолклорни изследвания.

 

Васил Стоин (1880—1938) е български музикален фолклорист, усърден събирач на народни песни. Събрал е над 15 000 песенни и танцови мелодии заедно с текстовете им. Издал е «Народни песни от Тимок до Вит» (1928), «Народни песни от Средна Северна България» (1931), «Български народни песни от Източна и Западна Тракия» (1939), «Народни песни от Западните покрайнини» (1959), «Народни песни от Самоков и Самоковско»(1975).

 

Стоян Романски (1882—1959) е професор в Софийския университет по славянско езикознание, славянска и българска етнография, ръководи заниманията на студентите в областта на фолклора и етнографията, насърчава събирането на теренни материали, свързани с традиционната народна култура. Дълги години редактира «Преглед на българските народни песни». След 1944 г. е директор на Етнографския институт. Сред трудовете на Ст. Романски са: «Ромъните между Тимок и Морава» (1926), «Славянската прародина» (1929), «Заселването на славяните на Балканския полуостров» (1937).

 

Христо Вакарелски (1896—1979) е плодовит български етнограф — има 978 публикации (Колев, 1980, 51 и сл.). В своите изследвания той разработва проблеми както на материалната и духовната култура, така и на обществената култура и народното изкуство.

 

След завършването на Софийския университет Вакарелски е

 

50

 

 

изпратен на специализация в Полша. При изграждането му като етнограф изпитва влиянието на полския учен Казимирж Мошински, автора на тритомната «Славянска народна култура». По-късно Вакарелски е на специализация в западноевропейски страни и музеи.

 

След завръщането си в България работи като уредник в Етнографския музей, а по-късно става и негов директор. След Деветосептемврийската революция завежда секция Материална култура, взема дейно участие в експедициите, уреждани от Етнографския музей, участвува в национални и международни конгреси, конференции и симпозиуми, ръководи секцията по съставянето на Български етнографски атлас, популяризира чрез печата етнографските знания сред широките народни маси.

 

По-важни негови трудове са: поредица от студии върху редица уреди и предмети, свързани със селскостопанската производствена дейност на нашия народ под общото заглавие «Из веществената култура на българите», писани в периода 1930—1943 г., «Бит на тракийските и малоазийските българи» (1935), «Принос към традиционната култура и традиционния бит на Панагюрско» (1956), «Битовата веществена култура в Добруджа и промените в нея през последните десетилетия» (1956), «Няколко културни и езикови граници в България» (1935), «Старинните елементи в българските народни обичаи» (1938), «Български празнични обичаи» (1943), «Българско народно изкуство» (1963), «Добруджа» (1964), «Изрази за примамване и отпъждане на домашни животни» (1937), «Пластика по обредните хлябове у българите» (1960), «Групи на българската народност от битово гледище» (1942) и др.

 

Обобщаващ труд на Хр. Вакарелски е «Етнография на България», която излиза през 1965 г. на полски език, през 1969 г. на немски език и през 1974 г. на български език. Този научен труд на Вакарелски е плод на половинвековно проучване на българската култура, първото по рода си систематизирано произведение, отразяващо проявите на българската материална, духовна и обществена култура, на българското народно изкуство.

 

Антон П. Стоилов (1869—1928) е бил директор на Народния етнографски музей и редактор на Известията на музея. Последовател е на миграционната теория. По-важни студии от него са: «Войник на сватбата на жена си» (1921), «Жени хероини» (1922), «Ламите и змейовете в народната поезия» (1921), «Зазидание на човеци в основите на градежи», «Магии за любов и вреда», «Молба за дъжд», «Почитане на огъня» и др. Неговата голяма заслуга е, че поставя началото на мотивното индексиране на народното песенно творчество.

 

Стефан Костов (1879—1939) е български писател, драматург и етнограф. Бил е уредник на Народния етнографски музей, а впоследствие става и негов директор. В своите студии той засяга широка проблематика: «Изображението на св. Георги в българския народен накит» (1912), «Култът на Герман у българите» (1912), «Со-каите», «Амулетите против уроки» (1921), поредица от студии вър-

 

51

 

 

ху носиите — «Софийска носия», «Трънска носия», «Радомирска носия», «Белодрешковци в Северозападна България», «Останки от старото славянско облекло» (1936), «Старите къщи в Банско», «Селски бит и изкуство в Софийско» в съавторство с Евдокия Петева.

 

Йордан Захариев (1877—1965) изследва системно Кюстендилския край, в резултат на което издава: «Кюстендилското Краище» (1913), «Пиянец» (1949), «Каменица» (1935), «Село Слокощица» (1929), «Кюстендилската котловина» (1963).

 

Цветана Романска е професор в Софийския университет по славянска и българска етнография и фолклор. Автор е на много фолклорни студии и монографии: «Българската народна песен» (1965), «Българско народно поетическо творчество» (1958), «Славянски фолклор» (1963), «Славянските народи» (1969). Ръководител на авторски колектив за събиране на «Български юнашки песни» (1971), автор е на няколко сравнителни проучвания в областта на юнашките и хайдушките песни.

 

Цветан Тодоров е професор по славянска етнография в Софийския университет, автор на «Славянска етнография» (1953) и на редица статии за влиянието на съветската етнографска наука върху развитието на българската.

 

Петър Динеков е български литературен историк и критик, отдал голяма част от творчеството си на българската фолклористика. Бил е дългогодишен професор в Софийския университет, директор на Института по фолклористика. Голямо значение за българските етнографи има трудът му «Български фолклор» (1959).

 

В периода между двете световни войни, както и в предишните, българската етнография не се опира на методологическите основи на марксистко-ленинска теория при изучаването на явления от сферата на народния бит и култура. В това отношение бяха направени сполучливи опити от Д. Благоев, Г. Кирков, Жак Натан, Т. Владигеров и Ив. Хаджийски.

 

Д. Благоев (1856—1924), основоположник на научния социализъм у нас, е основоположник и на българската марксистка етнография. Той насочва вниманието си главно към етнографията на работническата класа и отделни аспекти на празнично-обичайната и обредна система. Приноси в това отношение има и Георги Бакалов. Благоев воюва против буржоазното опошляване на празнично-обредната система, критикува църковно-религиозното вмешателство в нея, ратува за създаването на нова празнично-обредна и ритуална система, която да обслужва най-прогресивната и перспективната класа — пролетариата.

 

Жак Натан е изявен български икономист марксист, чиито изследвания имат отношение и към някои етнографски въпроси. Т. Владигеров, разглеждайки аграрните отношения, обосновава значението на етнографските материали за изучаването на стопанската история.

 

Ив. Хаджийски (1907—1944) е автор на първата цялостна система на етнопсихология на българина от марксистки позиции, в

 

52

 

 

която разкрива структурата на душевността на българския народ. В своя труд «Бит и душевност на нашия народ» (1945) той разглежда бита на българите във връзка с икономическото и социалното развитие, като привлича много и разнообразни етнографски материали.

 

 

3. БЪЛГАРСКАТА ЕТНОГРАФИЯ СЛЕД 1944 г.

 

През 1949 г. е създаден Етнографски институт с музей при БАН. В него се съсредоточава цялата събирателска и научноизследователска дейност в областта на българската етнография и фолклористика. Колективът е разделен в три секции: материална култура, духовна култура и фолклор. През 1953 г. започват да излизат «Известия на Етнографския институт с музей», като до 1975 г. списанието излиза в 16 книги.

 

Първите стъпки на българската етнографска наука са отразени в програмната статия на акад. Ст. Романски. В нея може да се проследи и проблематиката на бъдещите проучвания, а именно: да се проучат етногенезисът и етнокултурните връзки на българите с другите народи; проучване на закономерностите в развитието на духовната и материалната култура; да се засили събирането на теренни материали и каталогизирането на предмети на материалната култура и фолклора, за да се обогатят колекцията, фондът на Етнографския музей и научният архив към института (Романски, 1953, 3—8).

 

През 1958 г. за директор на Етнографския институт е избран проф. Хр. Гандев, който допринася много за преустройване на етнографските проучвания върху основата на марксистко-ленинската методология, за развитието на историзма в етнографията. През 1959 г. Етнографският институт бе прехвърлен от Отделението за език и литература към Отделението за исторически науки при БАН (Гандев, 1965, 7—30; Маркова, 1980, 152).

 

През 1972 г. се обособяват два института: Етнографски институт и Институт по фолклор. За директор на Етнографския институт е избран акад. В. Хаджиниколов, който от марксистко-ленински позиции разкрива предмета на тази самостоятелна дисциплина, разглежда методологията и методиката на етнографските изследвания, прави класификация на етносите (Хаджиниколов, 1979).

 

През 70-те години започва провеждането на периодични конференции: Пловдив (1973), Хасково (1975), Смолян (1977), Благоевград (1980), Габрово (1983), Ловеч (1986). При Историческия факултет на СУ «Климент Охридски» е основана катедра по етнография, а във ВТУ «Кирил и Методий» се профилират студенти историци като етнографи. Функционират етнографски кръжоци при училищата и при пионерските домове.

 

Продължава работата по проучването на материалната и духовната култура на определени етнографски области в България: излязоха сборниците «Добруджа» (1974), «Пирински край» (1980), «На-

 

53

 

 

родна култура в София и Софийско» (1984), «Капанци» (1985). Направен е и първият опит в проучването на градската култура и бит (Георгиев, 1983).

 

Забележително постижение е написването на «Етнография на България» от авторски колективи —т. I (1980), т. II (1983), т. III (1986), «Българска народна култура» от авторски колектив (1981), издадена на руски език. Специалисти етнографи от Етнографския институт взеха участие в написването на раздели за народната култура през средновековието и Възраждането в многотомната История на България.

 

Българските етнографи насочиха вниманието си и към проучванията на съвременния бит и култура. Към Етнографския институт бе изградена секция по «Съвременна етнография», която активно участвува в изработването на съвременната празнично-обредна система, при която се отчитат както традиционните, така и иновационните моменти в развитието на празниците.

 

Специално внимание бе отделено на проучването на традиционните социални институции: семейство, родствена група — патронимия, така характерна за южните славяни (Пешева, 1958, 1980).

 

Характерна черта на съвременната българска етнография е постоянно нарастващият интерес към проблемите на етническата история. За тяхното изучаване започна системно изследване на явленията от традиционната материална и духовна култура. През 1968 г. по инициатива на Етнографския институт бе организирана конференция по проблемите на етногенезиса и културното наследство на българския народ. В нея взеха участие и представители на сродни науки: езиковеди, историци, археолози и фолклористи (Етногенезис. . ., 1971).

 

Много изследователи насочиха своето внимание към изясняване корените на културата на българския народ. Голяма част от тях отреждат главна роля във формирането на облика на българската народна култура на славянското наследство (Велева, 1963, 1968, 1971; Примовски, 1958—II, 1973; Петров, 1958; Генчев, 1968; Георгиева, 1971; Дражева, 1972 и др.).

 

Други изследователи потърсиха корените на някои етнографски явления в предславянския етнически субстрат (Арнаудов, 1962, 1969; Петров, 1971; Дуков, 1971—II).

 

На прабългарското етнокултурно наследство отдели повече внимание Ив. Коев, застъпващ възгледа за капанците като наследници на прабългарската култура у нас (Коев, 1971, 1977). М. Велева отбелязва прабългарски черти в женското облекло (Велева, 1965).

 

В изследванията на българските етнографи през последните години е характерно отбелязването на няколко културно-етнически пласта. Така М. Арнаудов, Ив. Георгиева и Т. Колева посочват синтез от антични и славянски елементи в Гергьовден. Ст. Генчев сочи модификация на славянски елементи под влияние на балкански поверия и практики, свързани с невестулката. П. Петров открива в реквизита на два карнавални обичая — кукери и сурвакари — следи от взаимовлияния на славяни и траки. Плодотворността на този под-

 

54

 

 

ход към етногенетичните изследвания е подчертана и от Хр. Гандев (Маркова, 1980, 157; Арнаудов, 1962, 47; Георгиева, 1970, 1973; Генчев, 1971; Петров, 1972; Гандев, 1972).

 

Българските етнографи през този период излязоха извън рамките на отечествената етнография. Много разработки са посветени на южнославянската общност, на балкано-кавказките културни взаимовлияния, на балкано-карпатската културна общност (Колева, 1967, 1971; Георгиева, 1970—II; Дражева — 1972; Йорданова, 1966; Петров, 1971—II; Генчев, 1977).

 

През 70-те години някои етнографи се насочиха към разкриването на функционалната страна на народната култура и по-специално на материалната култура. Желанието на авторите бе да проникнат по-дълбоко в същността на явлението като предмет на етнографско изследване (Михайлова, 1975; Дуков, 1976).

 

Обект на проучване през последните петнадесет години бяха роднинските отношения и роднинската терминология. Ст. Генчев извърши проучване на кумството. Той откри в този сложен ритуал наслоявания от няколко епохи (Генчев, 1974—II, 1975). Роднинската терминология бе проверена по анкетен път и лично от трима автори (Ив. Георгиева, Д. Москова и Л. Радева) в повече от 600 селища и бе направен сполучлив опит за нейното систематизиране (Георгиева, Москова, Радева, 1973). По-късно Ив. Георгиева и Д. Москова проучиха терминологията на родството на родопските българи, като я оформиха в определена система (Георгиева—Москова, 1976).

 

Ив. Георгиева проучи една малко изследвана тема в миналото от българските етнографи — темата за народния мироглед, като спря вниманието си върху социалните и етническите аспекти на това етнографско явление (Георгиева, 1981, 1983, 1985).

 

Друга непроучена тема от българските етнографи бе тази за бита като обществено явление. С нейното разработване се зае Р. Пешева (Пешева, 1968). Архитектите Б. Георгиева и Г. Данчев със своите изследвания, в които имаше и практически препоръки за проектирането и изграждането на домовете в селата, оказаха ценна практическа помощ в преустройството на бита (Георгиева—Данчев, 1969).

 

В етнографската наука в България след Деветосептемврийската революция бе отделено внимание и на въпросите, свързани със създаването на нови обреди и празници. Макар в тази дейност да се включват социолози, изкуствоведи и други научни работници, ръководната, водеща роля се пада на етнографите. Съвместно тези учени разработиха проблема откъм неговата теоретична страна, разгледаха положителните и отрицателните страни на традиционната обредност. Изяснени бяха причините за запазването на религиозните отживелици и бяха предложени пътищата за тяхното преодоляване (Тодоров, Тумангелов, Дуков, Василева, 1970, 22—28, 32—34; Тодоров, 1970, 104—105; Василева, 1985, 58—63).

 

Българските етнографи станаха инициатори на организирането

 

55

 

 

на симпозиум на учените от социалистическите страни, посветен на етнографското проучване на съвременността, проведен през 1974 г. Краен резултат от този симпозиум е сборникът с доклад «Етнография и съвременност», издаден през 1976 г.

 

Най-голямото постижение на българската етнография след 1944 г. е нейното теоретично и методологично преустройство върху основите на марксизма-ленинизма. В сравнение с предишните периоди от нейното развитие етнографската наука в България разгърна своите сили, заработи по цялата проблематика, разви нови дялове, постигна несъмнени успехи, спечели международно признание (Маркова, 1980, 162).

 

Българските етнографи вземат активно участие в международния научен живот на етнографите на социалистическите и другите страни. Те имат представители в главната редакция, която ръководи написването на тритомна етнография на славяните, в редакцията на «Етнология славика», на сп. «Демос» и пр. Наши етнографи вземат участие в Международната комисия за карпатско-балкански изследвания, а също така и в комисията, която ръководи създаването на Историко-етнографски атлас на Европа.

 

Етнографската наука в България през социалистическия период се нареди като равноправен член в семейството на другите обществени и исторически науки. Тя не е вече помощна наука, а дисциплина, която има свой собствен предмет на изследване, свои методи и цели. С нея се занимават вече не етнографи любители, а профилирани, авторитетни и плодовити творци (Маркова, 1980, 163).

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]